Мун: Инквизицията

Сектата на муун империята на мун църква мун

ИНКВИЗИЦИЯТА:

Несправедливото преследване на преп. Мун

Карлтън Шерууд – Вашингтон, Регнери Гейтуей 1991, 705 стр.

.

Муун: Инквизицията - несправедливо преследване

Муун: Инквизицията - несправедливо преследване. Книгата на Карлтън Шерууд

Журналистическо разследване и шокиращи факти:

През 1984 г. господин Карлтън Шерууд, преуспял изследовател – репортер и кореспондент на Си Ен Ен за специални поръчки, решава да приеме работата във вестник “Вашингтон Таймс”. Той прави това не само защото иска да се върне към почетната журналистика, но и защото мисли, че вижда своя шанс за истински бум.

.

“Вашингтон Таймс” е притежание и се управлява от една от най-дискутираните организации в Америка – Обединителната църква. Основателят й, водачът на Църквата преп. Сан Мюнг Мун, току що бе осъден и обвинен от Съда за неплащане на федералните такси и задължения и за конспирация, за което бе осъден на 18 месеца затвор. Като изключително способен репортер, Шерууд си е създал най-добра репутация и в двете – печатната и телевизионната журналистики. Той единствен в САЩ е  носител на най-престижните журналистически награди “Пулицер”, “Пиибоди”, “Робърт Кенеди”, наградата за най-добри заглавия и наградата “Сигма Делта 4-ти”. Най-много и задълбочени изследвания, с които бе спечелил посочените награди, бе направил в областта на религиозната корупция.

И така, Шерууд се надяваше,както разказва в “Инквизиция” /Разследване/, да се доближи до членовете на Обединителната църква или “Мунистите”, които работят във “Вашингтон Таймс” и да погледне отблизо и отвътре много критикуваното религиозно движение. Определено може да се твърди, че той успя! Спечелвайки доверието и близкото приятелство на няколко от членовете на Църквата, Шерууд срещна техните американски водачи и накрая получи достъп до вътрешните работи на Църквата – нейните съвещания и секретни записи. Но колкото повече Шерууд проникваше навътре в Движението и Организацията на Мун, толкова по-очевидно бе отсъствието на улики за корупция в Църквата: никакъв охолен начин на живот, никакви скрити банкови сметки, никакви сексуални оргии и никакво всеобхващащо лицемерие. Шерууд откри, че тук не само няма голям материал за писане, а изобщо липсва какъвто и да е материал!

По-късно, един ден във Вашингтон, Шерууд съвсем случайно попада на двама свои информатори от Правния департамент. Седейки с тях в един бар на  К Стрийт”, Шерууд им обяснява как в крайна сметка неговото тайно разследване на Обединителната църква се оказало пресъхнал кладенец . Тогава двамата правителствени пълномощници му доверяват, че не се учудват  и че на даването на преп. Мун на съд са се противопоставили страни от Правния департамент и високопоставени данъчни експерти. Тази информация отново възбужда интереса на Шерууд и той пренасочва своите проучвания към обвинителния акт и процеса Мун. В резултат на това излиза тази книга. Коренно различно експозе от това, което Шерууд е мислел първоначално, че ще напише. Тук, внимателно и стегнато е представена историята как американската обвинителна система може срамно да злоупотреби с преследване на една религия и нейния водач. Като опитен в проучванията репортер, чиито кампанийни материали по-рано са разобличавали аморални религиозни водачи, организирана престъпност, обществена корупция и криминално малтретиране на младежи, възрастни и хора, изпаднали в трудно положение, Шерууд ясно показва стремеж към изследване и разкриване на злото и знае как умело да поднесе темата. Но книгата на Шерууд е повече историята за преследването, даването под съд и съдебните грешки на Правосъдието. Като морски ветеран, раняван три пъти при обсадата на Кхе Санх и Кон Тейн и награден за храброст, той също мисли за своята страна и какво трябва и какво не трябва да представлява тя. Тук той пише за корените и историята на религиозните предразсъдъци  в сянката на американската култура, за да покаже как даже тази нация, която се гордее с постиженията си в областта на религиозната толерантност може да стане жертва на фанатизма.

Експозе, завладяваща социална история и добро четиво – Да! Но тази книга е също и предупреждение към американците за съществуващата потенциална възможност за злоупотреба в нашата американска система на правосъдие, особено чрез селективното правителствено прилагане на данъчните закони.

“Инквизиция/ разследване/ ни показва, че опасността от религиозен фанатизъм все още съществува в нашата нация и че правата на всички нас са застрашени, когато правата на един от нас са отречени.

Глава втора:

Историята се разбулва

/Преследванията и обвиненията срещу преп. Сан Мюнг Мун/

“ Фактите не престават да съществуват поради това, че се пренебрегват”

Андоус Хъкслей

В един следобед, през пролетта на 1985 г., малко след като бях напуснал репортерската стая на “Вашингтон Таймс”, където работех като репортер – изследовател, попаднах на двама приятели адвокати във Вашингтонския бар на “К Стрийт”. Преди няколко години се бях срещнал с тях, когато работех за Си Ен Ен /СНН/ върху един материал за Отдела за правата на гражданите към министерството на Правосъдието. По това време те работеха в различни криминални отдели към Министерството на правосъдието във Вашингтон и поради взаимния интерес към моята работа, ние се опознахме доста добре и установихме както приятелски, така и професионални отношения.

Когато се срещнахме през 1985 г., единият все още беше в Министерството на правосъдието, а другият неотдавна бе започнал частна практика. Ние проведохме лек, непринуден разговор на чашка, разменихме няколко приказки и накрая темата се насочи към това, с което се занимавах през последните 3 години. Аз подробно ги запознах с решението си да напусна телевизионните новини и им разказах за годината, прекарана във “Вашингтон Таймс” и колко усилено се бях опитвал да изровя нещо гнило за Обединителната църква, в чийто вестник работех. Но тези опити се оказаха неуспешни. И двамата ми приятели ме погледнаха с отворена уста и се засмяха. Накратко, те ми разказаха, че Министерството на правосъдието и всяка агенция за прилагане на Федералния закон в страната се бяха занимавали почти 10 години с разследване и бяха платили огромни суми пари от данъкоплатците, опитвайки се да разобличат Обединителната църква, но и те също бяха останали с празни ръце. Аз ги попитах какво е тяхното мнение за неплащането на данъците и заговорническия процес срещу преп. Мун. Тогава последва нещо сензационно: “Това бе един лош процес, каза един от адвокатите. Ние всъщност никога не сме имали истински процес, поправи го другият. Всички от по-старшите в Данъчното /по-старите прокурори в Криминалното отделение за данъци към Министерството на правосъдието/ се оплакват за това, че им е било натрапено да се заемат с този процес”.

Сега в този отдел все още цари хаос. Там има много недоволни хора. Това се отнасяше и за тези, които започнаха процеса. През следващите 2 часа двамата ми приятели адвокати разкриха пред мен поредица от удивителни истории, подробности, засягащи процеса срещу преп. Мун и начина, по който всички в  М-вото на правосъдието след огромния политически натиск и получаваните в продължение на години оплаквания, целящи изгонването на преп. Мун от страната, накрая бяха принудени да започнат това обвинително дело въз основа на многократните устни и писмени възражения от страна на един от най-опитните адвокати-криминалисти в отдела. Никой от моите осведомители не беше работил в Данъчния отдел, но според тях това не беше необходимо, за да са информирани за процеса. Вътрешният спор в М-то на правосъдието бил изключително остър, а недоволството – всеобщо.

Не беше нужно да слушам повече. С часове вадех от шкафа кутиите с документите и прераглеждах сведенията и по-специално материалите от съда, които преди това само бях прелиствал. За мое най-голямо учудване и объркване те бяха там – записките и писмата, написани собственоръчно от прокурорите в М-то на правосъдието, обяснявайки с големи подробности защо правителството няма основания за никакъв процес срещу преп. Мун или срещу който и да е от неговите последователи. Всъщност главният инспектор по криминалните данъчни обвинения към М-то на правосъдието не само енергично се противопоставил на обвинителния акт, но и предупредил, че ако Мун бъде изправен пред съда заради скалъпени обвинения за неплащане на данъците, правителството може да се окаже в неудобно положение и да е необходимо да му възстанови сумите.

Това беше  безпрецедентно – по-старшите правителствени прокурори изглеждаха по-скоро като защитници на Мун. За мен това беше повратната точка, но през следващите месеци и години аз четях и виждах далеч по-поразителни, наистина удивителни сведения, благодарение на които това се превърна в един от най-явните примери за груба, отмъстителна злоупотреба с правителствената власт. Правителствената атака още преди да е завършила напълно щеше да предизвика защитата на преп. Мун от различни активни личности като: Юджийн МакКарти и сенатор Орин Хач, професорът по право в Харвардския университет Лорънс Трайб, Клеър Бут Люс. Журналисти като либералите  Уйлюм  Расбери и Колман МакКарти и консерваторът Джеймс Джексър Килпатрик. А така също хора и организации като Националния съвет на църквите, епископи, Лигата на марксистите спартакисти и министрите на правосъдието в щатите Хавай, Орегон и остров Роуд.

За мен историята започна през ранната пролет на 1984 г. По това време работех в СНН за Тед Търнър във Вашингтон, окръг Колумбия, като репортер-изследовател в група за специални изследвания. Привършвах серия от репортажи, разкриващи подозрителната  смърт на десетки новородени деца в болницата в Оклахома сити. Едно особено изнурително, противоречиво разследване, което най-накрая привлече вниманието на президента Рейгън и предизвика серия от федерални разследвания, изпращане на сведения от белия дом и Сената. Съдебни процеси в Американския Върховен съд и система от нови федерални закони, които закрилят новородените от медицински експерименти.

Бях работил в телевизията като репортер на живо по-малко от 3 г. и въпреки че бях достатъчно щастлив да спечеля наградата на Джордж Фостер Пийбоди, смятана за най-високото журналистическо признание в телевизията, аз започнах да копнея за относителното спокойствие и стабилност на ежедневниците, където бях прекарал около 14 журналистически години. За щастие през февруари 1984 г. започнах да получавам от няколко издания неочаквани предложения за работа. Сред тях бе и това на Уди Уест, главният редактор на “Вашингтон Таймс”. Дори при обикновени обстоятелства “Вашингтон Таймс” щеше да бъде последното издание, в което смятам да работа, ако изобщо се сещах за него. От една страна по това време то беше едва на 2 години и излизаше само 5 дни в седмицата с тираж по-малък от 1 милион броя и журналистически екип от около 200 души. От друга страна, негов пряк конкурент нбе единственият друг ежедневник в окръг Колумбия, могъщият “Вашингтон Пост”, който имаше 8 пъти по-голям тираж и 3 пъти повече персонал. И така “Вашингтон пост” фактически бе обсебил всички долари за реклама в този район, да не говорим за монопола над политически силния елит на Колумбия – двата най-ценени и необходими елементи в град, в който силата и парите, или по-скоро възгледите за тяхното влияние, бяха разковничето за успех. Въпреки че връзката между двата вестника бе като тази между Давид и Голиат, моят най-голям довод за постъпване на работа във “Вашингтон Таймс” бе свързан с притежателите на вестника. Тогава, както и сега се знаеше от всички, че “Таймс” е притежание на акционерно дружество, в което мнозинството акционери са членове на Обединителната църква на преп . Сан Мюнг Мун. Освен това работата на “Вашингтон Таймс” бе финансирана /и все още е/ от Обединителната църква и според списание “Таймс” това възлиза на 25 милиона долара годишно.  Едно е да работиш непрекъснато за новото и да се бориш ежедневно, а съвсем друго е да бъдеш част от съобщителна агенция, чийто собственик неотдавна е бил обвинен в престъпни действия и религиозен фанатизъм. Накрая, след седмици безсмислени приказки, аз реших да направя решаващата крачка, макарче ясно подчертах, че ще работя като репортер-изследовател на “Таймс” само за 1 година. Имах 2 основни причини, за да взема това решение. Първата беше лично. Честно казано, бях поласкан от това, че този човек ми предложи работа. Уди Уест и повечето от редакторите на н”Вашингтон Таймс” бяха стари вестникари, които някога са работили за едни от най-почитаните, но сега вече закрити големи вестници в страната.

Уди и много от другите редактори и по-старши репортер, хора като Смит Хемпстоун – главен редактор на “Таймс”, Джери О,Лири – кореспондент на “Таймс” в Белия дом, Койт Хенли – заместник редактор и Майла Канинхай – главен политически репортер. Всички те имаха дълги и колоритни кариери в различни всекидневници с голям тираж като Вашингтонския вестник “Ивнинг Стар”, който беше закрит през  мрачните дни на ранната 1980 г. Канин Хам и Хенли бяха работили за “Филаделфия ивнинг бюлетин”, който преустанови издателството си през 1980 г-н Уест, Хемпстоун и нО,Лири бяха бивши дългогодишни членове на журналистическия екип на многоуважавания и почитан „Ивнинг Стар”, който затвори своите врати, след като остана втори и последен въ войната за тираж с гореспоменатия, добре финансиран “Пост”.Както повечето вестникари – наричаме се така, а не журналисти – аз също негодувах, че във Вашингтон, подобно на много големи градове, се издаваше само един вестник. Съжалявах за закриването на н”Вашингтон Стар”, но не поради изтъкваните високопарни аргументи от професионалните “оплаквачи” на медията. Разбира се, беше срамота, че един град, толкова оживен от новини, с наистина международна значимост, имаше само един ежедневник. Но за нас, вестникарите, това бе далеч по-лошо, защото то сигнализираше отмирането на една епоха, а може би дори на цяла професия. “Стар” беше един от последните функциониращи градски вестници: непретенциозни, изпълнени с дим и изцапани с кафе репортерски стаи, в които работеха такива хора като Уест, Хемпстоун и О,Лири. Го-голямата част от тях никога не са учили журналистика, още по-малко са защищавали степени в колежите Айви Лийг. Те бяха последните представители на онази категория хора, които знаят, че за да си платят таксите, е нужда да прекарат 10 години като машинописци, стилизатори, навлизащи в професията репортери. Овладяването на занаята и спечелването на титлата репортер изискваше години работа по улиците и дълги нощи по влакове, самолети и автогари, или пък сгушени в някоя телефонна будка, да диктуват репортаж. Когато започваха да пишат материали те не бяха нито либерали, нито консерватори и биха ударили всеки, достатъчно глупав да ги нарече интелектуалци. Това бяха хора, които отразяваха войните от миши дупки, сред калта на бойните полета. Те не бяха на сигурно място в стаи с климатична инсталация и не предаваха своите репортажи от бара в хотел “Хилтън”. Те пишеха за онова, което те самите са видели и преживели – за мизерията и жестокостта на войната, а също така за храбростта и жертвоготовността. Всъщност повечето от тези стари вестникари се изявиха по време на сраженията през Втората световна война и в Корея. Понякога те прекъсваха успешните си кариери, за да служат като доброволци във въоръжените сили. Това също се смяташе за необходима стъпка при извоюване на авторитет. Аз бях воювал също като тях Аз не отразявах войната във Виетнам, но се сражавах в нея. Като морски офицер в демилитаризираната зона аз прекарах военната си служба в опасни и страховити акции в такива места като Ке Санх и Кон Тиен. Бях ранен три пъти и видях твърде много приятели, превърнати в хамбургери. Но не съжалявам за преживяното през онези дни. И това не ме прави нито патриотар, нито знаменосец.

След като се уволних, известно време работех като репортер във  вестниците на “Генет”, спечелих няколко награди, включително и Пулицер, за едно разследване на религиозна корупция. По-късно започна да работя в СНН. Но той като бях уморен от телевизионните и радио новини, аз силно копнеех отново да се върна към печатната журналистика. С две думи, беше чест за мен и бях поласкан от факта, че тези истински вестникари /вероятно последните такива/, намираха достойна за своята компания “кутре” като мен, а още по-малко се надявах да ме смятат за свой колега – вестникар.

Моята втора причина да приема работата в н”Таймс” беше далеч по-малко благородна. В това аз видях един единствен шанс да получа представа отвътре за една от най-оспорваните религиозни организации в САЩ. С късмет и упоритост се надявах да извърша това, което до тогава нито един репортер не бе направил: да проникна в организационната и финансова структура на Обединителната църква. Причината, поради която реших да се заема с тази тема, бе главно свързана с моето професионално любопитство. През последните 21 години, през които работех главно като репортер-изследовател в различни вестници, бях попадал на много религиозни скандали. Всъщност повечето от националните награди, които бях получил, включително и златния медал на наградата “Пулицар” през 1980 г, както и две други предлагания за награда, бяха в резултат от успешните разследвания на различни скандали, свързани с църквата.  Седемдесетте и началото на осемдесетте години бяха, разбира се, години на разцвет за проучванията от пресата на църковните скандали. Няколко години аз събирах сведения за бронирани процеси срещу онези, които смятах за едни от най-жалките личности в Америка, така наречените “свети мъже”, които  използваха своите позиции в църквите си и добрата вяра на своите последователи, за да лъжат, мамят и крадат. За мен това бяха наистина най-лошите хора – мошеници, измети! Но въпреки всичките им злодеяния – всичките безнравствени, повечето противозаконни – нито един от тях не прекара повече от 1 час зад решетките. Всъщност никой не беше дори отлъчен от своята църква. Всяка една от тези истории бе свързана с огромни суми пари, алчност, мошеничество, измама и разбира се, власт. Някои бяха заплетени в организирана престъпност, наркотици, убийства и сексуални извращения.

И така, основният въпрос за мен бе: с какво преп. Сан Мюнг Мун бе дал основание, за да бъде единственият религиозен лидер в този век, хвърлен в затвора?

Първото ми запознанство с вестникарско проучване на някакъв църковен скандал стана през 1973 г. и бе свързано с “Ла Салете Фадърс” – малък римокатолически мисионерски орден. Шепа свещеници от “Ла Салете Фадърс”, съставили амбициозен план за бързо забогатяване. Той се изразявал с продаването на книжа без никаква реална стойност в една електронна компютърна компания. Когато сделката бе разкрита, свещениците банкрутираха. Това нещо се случваше за пръв път в САЩ  Въпреки че много от Федералните закони и тези на щата бяха нарушени, срещу замесените в това деяние не бяха предприети никакви мерки.

Вторият ми сблъсък с престъпността в църквата дойде година по-късно. “Палотайн фадърс” – друг религиозен католически орден с център Балтимор, Мериленд, разгърна една хитро измислена масова система за кореспонденция в страната. През тези години те натрупаха стотици милиони долари, които бяха уж предназначени за гладуващите деца и което трябваше да осъществят по време на своите мисии в други страни. По-късно се оказа, че само една малка част от сумите отиваха за изпълнението на тази мисия. Вместо това “Палотайн фадърс” използваха натрупаното богатство за бизнес и инвестираха в недвижими имоти, участваха като партньори в организирането на спортни състезания и даваха заеми на политически фигури. Те бяха подпомогнали с 54 ООО долара в брой тогавашния губернатор на Мериленд – Марвин Мендел при уреждане на развода му. Въпреки че “Палотайн” бяха обвинени повече

Е от 60 пъти в измама, мошеничество и конспирация, нито един от свещениците не прекара и един ден в затвора. Губернаторът Мендел и някои от неговите съветници нямаха същия късмет. Всички те престояха дълго време в затвора заради сделките им с “Палотайм”.

“Поулайн Фадърс “ – един малък орден от монаси, чийто манастир е разположен непосредствено извън Доулстаун,Пенсилвания, вършеха подобни неща през 1979 г. Но вместо да събират пари за гладуващите деца, които те изобщо не възнамеряваха да нахранят, “Поулайн” организираха общонародно събиране на средства за храм, който и не мислеха  да довършат. Семействата на възрастни пенсионери бяха главните обекти на тази мошеническа операция и много от тези нещастници загубиха изцяло дългогодишните си спестявания, които възлизаха общо на повече от 21 милиона долара. Повечето от тези капитали осигуриха охолния живот на “Поулайн” – коли, дрехи, скъпи почивки и приятелки. Отгоре на това когато Ватиканът и някои американски епископи откриха тяхната измама, те не направиха никакъв опит да върнат придобитите по нечестен начин пари на хората или дори да накажат виновните монаси. Вместо това започнаха солидна операция за прикриване на измамата, подкупвайки замесените да мълчат и наемайки група адвокати да предотвратят всички опити на бившите дарители да си получат обратно парите. Отново длъжностни юридически лица си затвориха очите за този въпрос. Дори адвокатът на ”Поулайн” – известен престъпник, бил в затвора заради мошеничества и изнудване, не бе нито обвинен нито даден

под съд от Федералните власти.

Най-накрая през 1980 г. аз бях определен да разследвам паричните незаконни действия на въпросния кардинал Джон Коди, архиепископ на Чикаго – единствената най-силна католическа фигура в Америка. Още един национален скандал.

И сега, през 1984 г. аз реших да прекарам около година във “Вашингтон Таймс”, за да мога да открия каквото мога за друг, така наречен “сват човек” – преп. Сан Мюнг Мун. Някои могат да мислят, че е неетично и безпринципно да работиш в някаква организация с цел да получиш досието на нейния благотворител. Признавам се за виновен пред тези хора, но работата в организацията с цел изобличаване на корупцията, престъпните действия или нарушения от някакъв вид, е журналистическа практика. Някои от моите най-добри работи – тези, които получиха най-големите награди от журналистическото лоби, бяха резултат на дългогодишна тайна работа. Но ако до този момент не бях представил във вестниците изобличения за дейността на преп. Сан Мюнг Мун, това не се дължеше на липсата на подобни опити. Започнах своите лични разследвания в Обединителната църква дълго време след като той беше осъден за неплащане на данъчни такси и изпратен за 18 месеца във Федералния затвор. В продължение на повече от 2 години аз претърсих вътрешните финансови документи на църквата, държавните архиви и съдебните показания и взех интервюта от много хора, пряко свързани с финансовите операции на църквата. Но защо трябваше да се създават всички тези неприятности, след като преп. Мун беше осъден за неплащане на данъчните такси. Има няколко причини за това.-

Първо, въпреки многобройните публикации за така наречените “мунита” – изрезки от вестници, които датират от началото на 70-те години когато за първи път се заинтересувах от световните скандали, забелязах отсъствие на всякакъв професионализъм – задълбочено журналистическо описание на финансовата практика на организацията. Със сигурност имаше много подробни статии, каквито се срещат дори до днес за Обединителната църква, за нейното благосъстояние и дейностите, които развива, вестникарски истории, в които понякога се среща съществена разлика, дори в една и съща публикация. Но нито в една от тези статии, в нито един вестник или списание не са публикувани документирани серии, специално отразяващи финансовите операции на Обединителната църква, още по-малко някакво неправилно или незаконно използване на парични средства.

Разбира се, има правила, които трябва да се спазват, когато работиш като журналист в някаква организация. Двуличието се изключва. Никога не съм се присъединявал към Обединителната църква и никога не съм бил на прага да направя това. Но макар че се опитвах усилено да нарушавам законите, добирайки се сведенията /законите например в много щати правят ясна разлика между това дали документите се считат за откраднати, когато се правят копия от трети човек/, аз се постарах да няма нищо незаконно и некоректно в моето проучване. Трябва да призная, че от нравствена гледна точка аз не бяха напълно с чисти намерения що се отнася до пристрастия, предразсъдъци и предубеждения. Аз приех работата в “Таймс”, като смятах, че обединителната църква, нейните лидери и накрая някои от нейните членове, се занимават с не толкова добри неща. И както много хора дори и днес, аз считах, че пр. Сан Мюнг Мун и неговият съподсъдим Такеро Камияма имат голяма вина и бяха получили точно това, което  са заслужавали. Аз силно вярвах ако не на всички, то поне на част от ужасните истории, които чувах и четях относно “Мунитата” и техните странни религиозни церемонии. Аз се запознах с цялата поредица от така наречените “любовна бомбардировка”, “небесната измама”, съживените с магия мъртъвци”, “промиването на мозъци”, “отвличането на деца” и др.

През няколкото месеца, през които се настройвах да започна отново обичайната работа в един ежедневник, аз постигнах своята първоначална цел – да установя контакт с  някои от членовете на Обединителната църква и да развия това случайно запознанство. За разлика от общоприетото мнение, в “Таймс” не работеха много членове на ОЦ, това бе една от многото измислици в пресата. Общо около 10-ина души бяха заети с редакторска или административна работа на средно или ниско ниво и то не в позицията да взимат решения. Всички те бяха добре образовани американски мъже и жени на около 30 г. За 6 месеца работа във “Вашингтон Таймс” аз успях да се запозная с някои от най-високо стоящите членове на  Американската ОЦ и да се включа в много от техните общи дейности: обеди, вечери, игри на карти, дори участвах в някои риболовни пътувания. Повечето от тях бяха мъже, които се бяха присъединили към ОЦ в края на 30те си години и отдавна бяха излезли от колежите, като сега бяха лидери на различни корпорации и фондации на ОЦ. Всички те бяха участвали в ранното формиране на ОЦ Америка и повечето бяха направо въвлечени в публичните спорове и криминалните обвинения срещу Сан Мюнг Мун. Един от тях бе дори подготвил данъчния формуляр от 1074 го., който беше използван за осъждането и вкарването в затвора на преп. Мун почти десетилетие по-късно. Други бяха заплашвани от Федералните власти с обвинения и преследвания, а  един беше буквално извлечен от болничното си легло във Вирджиния и разкарван в н5 щата да дава показания пред Федералния съд.

Въпреки че бях установил доста добри връзки с изтъкнати водачи на нОЦ, моят цел си оставаше да вляза по-дълбоко в самите организации на църквата, да открия нарушения и да нещо гнило. Ако веднъж спечелех доверието на служебните лица от църквата, тогава щеше да бъде сравнително лесно да установя контакт с други: чиновници, секретари, помощници, повечето то които не бяха членове на ОЦ. За 8 месеца аз създадох малка мрежа от източници, чрез които почти ежедневно получавах изобличаващи статии, вътрешни книжа,финансови  документи, кореспонденция, бележки, общи документи, недвижимо-имуществени сделки, дори съдебни документи и писма от адвокати и счетоводители. До края на годината аз бях натрупал  голям куп от документи, буквално хиляди страници вътрешни книжа и бях прекарал най-малко стотици часове в разговор с чиновници от Църквата и други работещи там хора. И какво научих?

Към едно ОЦ се отнасяше особено съвестно – към своето счетоводство и ръководство . Тя изразходва огромни суми, може би според някои хора твърде големи, за адвокати, счетоводители и цяла армия от професионални експерти и консултанти. Църквата  владее големи парцели от недвижимо имущество в Ню Йорк сити, Вашингтон, окръг Колумбия, както и в  някои други градове. Но в сравнение да  речем с владенията на Римската католическа епархия в тези градове и с притежанията на други по-малки деноминации, размерът на недвижимото имущество на ОЦ е много малък. Нещо повече, за разлика от всички други деноминации, Обединителната църква плаща данъци за своите земи и сгради. Тежки данъци. Аз бях поразен, когато научих колко много средства системно влага Църквата в САЩ  – около 100 милиона долара годишно, предимно идващи от Корея и Япония. Тези пари също са облагани с данък.  От наличните документи научих и това, че ОЦ притежава и се занимава с различни видове бизнес в САЩ:  предимно с работа в издателски компании, риболов и технологично производство.  Издателските компании на Църквата, които включват “Вашингтон Таймс”, няколко списания и издателски фирми, са в непрекъсната нужда от средства и разчитат почти изцяло на финансиране от църквата в други страни. Риболовната дейност на църквата е доходна, но  доходите от този  бизнес, всички изцяло обложени с данъци, си остават в САЩ, за да се поддържат  благотворителните дейности на ОЦ тук.

Какви са тези благотворителни дейности?  Аз бях учуден, когато научих, че Обединителната църква е подкрепила финансово с милиони долари множество вътрешни братски църкви: църкви на бедни и черни хора. И ако може да се вярва на личната й вътрешна кореспонденция, то даренията са били  и са безкористни. Не са  правени опити за вербуване или дори за признание за това, че средствата са дошли от преп. Мун.  Обединителната  църква отделя милиони долари, за да подкрепи дейностите на националните черни водачи като покойния преподобен Ралф Абернати и влага огромни капитали в изследвания на организации, както и  в Закона за правата, Конституционния закон, за расовата дискриминация, етиката, науката политиката, изкуството и културата. Всички тези пожертвования, буквално десетки милиони долари, бяха дарени без много шум, без публикации в пресата, без снимки на хора с чекове в ръка или пък други рекламни трикове – и отново без какъвто и да било намек за някаква компенсация, пряка или косвена. Ако ОЦ се опитваше да купи влияние, то липсват всякакви доказателства за това. Даже в най-тайните вътрешни документи нямаше дори лек намек за спечелване на привърженици. Ако  тези дейности бяха просто един макар и скъп ход за спечелване авторитет сред обществото, тогава Църквата и нейните лидери щяха да бъдат достатъчно благоразумни по-скоро да разгласяват своята филантропска дейност, отколкото да я премълчават.

Всичко това беше сравнително интересно, но досега еднообразно и едва ли можеше да се изготви някакъв сензационен материал. Затова аз още веднъж прегледах моите записки и си зададох големия въпрос: къде бяха тайните парични средства и папките, многомилионните акции? Такава папка имаше всяка църква. Но Обединителната църква нямаше. Какво да кажем за секретните банки или тайните швейцарски банкови сметки?  Обединителната църква не можеше да бъде обвинена в това. Какво може да се каже за всички онези сензационни статии във вестници и списания за това как ОЦ тайно били проникнала в нашите законодателни власти и имала за цел да се наложи в Америка и да създаде теокрация?  И така, всяка държавна сграда в САЩ, всеки офис на един или друг управник, сенатор или конгресмен, е обсадена почти ежедневно от голям брой напористи лобисти, представляващи всъщност всяка една от основните религии и църкви в сраната. А тези хора определено влияят на законодателството, данъците, училищата, комуникационните закони и дори на това колко от нашите данъчни средства ще бъдат похарчени за военна защита. Нещо повече. Ако се направеше допитване за религията на всеки избран кандидат в страната, повече от сигурно е, че ще бъдат представени всички религиозни вярвания: от заклетите атеисти до християнските учени, а  може би даже и дзен-будисти. Но от всичките  липсваше само една религия – Обединителната църква.

Така историите за свалянето на американското правителство от Мун бяха глупости. Какво да кажем за един хубав, пикантен секс-скандал? Дали и там имаше такива случаи като този на Джим Байкър и Джими Суагър, които въпреки всичко се разхождаха на свобода. Аз научих, че ако имаше нещо в Обединителната църква което тя няма до допусне, това е извънбрачният секс. Предбрачните и извънбрачните сексуални връзки са строго забранени. Тогава какво да кажем за написаните истории и пуснатите слухове за ОЦ като промиване на мозъците на децата и принуждаването им да се откажат и намразят своите родители, за отвличането им и принуждаването им да работят за малко или въобще без заплащане? Всичко това бяха празни приказки. Първо, никои от тези, които се присъединяваха към Църквата, не бяха деца. Всички бяха  възрастни хора  според закона. Повечето от тях бяха завършили университета,  а други бяха студенти между 20 и 30 г. Във всеки случай аз проучих и се запознах с повече от стотина членове на ОЦ и предимно с тези, чиито семейства първоначално са били против тяхното присъединяване към Църквата.  Те вече бяха постигнали споразумение. Но що се отнася до няколкото отвличания, те бяха извършени от добре платени професионалисти много от които с криминални досиета, които грабваха членове на Църквата от улицата и прекарваха дни наред, опитвайки се действат с насилие и да промият мозъците им, а не обратното. Относно обвиненията за принудителен труд. Повечето от членовете на ОЦ са образовани специалисти, със средно висока степен на доходите. Като много хора те също понякога вършат доброволна работа за Църквата срещу малко или никакво заплащане. Но от тях не се изисква задължително да вършат това.

Моето запознанство с високопоставени лидери на американската църква се оказа не много успешно за  създаването на една сензационна история. Но това време, прекарано с тях, не бе загубено. Аз научих например какво означава това да криеш внимателно своята религиозна вяра от всеки около тебе, от твоите съседи приятели, колеги, дори от пощенския раздавач. Аз отблизо видях какво нещо е за едни на пръв поглед обикновени семейства да живеят във всекидневен страх от почукване на вратата или телефонен звън, или уведомително писмо, в което се съобщава, че те отново са обект на разследване от една или друга правителствена агенция. Аз видях мъже, плачещи от разочарование и гняв, защото тяхната страна, за която се предполага, че е основана на принципа на религиозната толерантност, превръща тях и семействата им в отхвърлени от обществото хора, а ежедневният им живот в кошмар. Аз си спомням болезненото чувство, което изпитах като че някой ме бе ритнал в стомаха, когато чух как един баща спокойно обясняваше на своята 6-годишна дъщеря преди първия й учебен ден защо никога не бива да говори за своята религия със съучениците си, защото някои лоши хора могат да чуят това и да я наранят. Това беше Америка на белите – богата, буржоазна и космополитична, Америка през 80-те години. Всеки път, когато бях с тези хора, аз се чувствах като че ли бях вкаран в машината на времето/ връщах се назад в Рим по времето на Нерон или Нова Англия през 17 век, или Хитлерова Германия. Със сигурност ние не давахме на лъвовете хора за храна със странни религиозни вярвания, не ги изгаряхме на клада и не ги задушавахме с газ в концентрационни лагери. Въпреки всичко ние сме цивилизовани американци, добри и почтени християни, а не варвари. Не, ние не се отнасяме така към хора с различна вяра. Ние просто ги тормозим, заплашваме ги и осмиваме тях и техните семейства, а понякога вкарваме и лидерите им в затвора. Ако всичко това не помогне да сломи техния дух или да ги принуди да разпуснат града, ние търсим друг начин, докато някои бъдат убити, пребити или изнасилени.

Навярно си мислите, че съм малко мелодраматичен? Попитайте  Свидетелите на Йехова или Мормоните за американската религиозна толерантност,  или по-добре поговорете с един ортодоксален евреин. В крайна сметка, въпреки че бях научил много интересни неща, особено за един журналист, не това бях търсил и със сигурност това не беше материал за книга, описваща скандал, най-малкото религиозен.

Въпросът, който ме вълнуваше, беше: с какво преп. Сан Мюнг Мун бе дал основание да бъде единственият религиозен лидер през този век, вкаран в затвора? Използвал ли е пари на Църквата, за да купи нова къща във Флорида на приятелката си, както бе направил кардинал Коди? Беше ли изградил блокове  за милиони долари, с които трябваше да се спасят хиляди африкански деца от гладна смърт? Както постъпиха “Палотайн”? беше ли отмъкнал от стари немощни вдовици последното им пени, за да купи множество нови коли и да отиде на почивка в Европа, както монасите от ордена “Поулайн”?Беше ли пропилял милиони долари от милосърдните дарения, за да наеме адвокати, свързани с мафията или да подкупва политици, за да запази в тайна секретни банкови сметки или да се опита да потули криминални дейности, както правят многоуважаваните членове от йерархията на Римската католическа църква?

Отговорът, който намерих, беше НЕ! Преп. Мун не беше направил нито едно от тези неща – от рода на безскрупулната дейност, която се среща твърде често в главните течения на американските църкви. Всъщност аз открих, че според общоприетото изискване преп. Сан Мюнг Мун и неговите последователи не бяха направили нищо лошо или нещо, което заслужава криминално обвинение. Всъщност след години ровене из купища църковни и правителствени книжа стана очевидно, че дори това, което бе писано и говорено за “огромната финансова империя” на Мун, е измислица, или в най-добрия случай огромно преувеличение.

Истината която открих, беше доста проста. Обединителната църква и нейните лидери и последователи бяха и продължават да бъдат жертва на най-ужасния вид  религиозни предразсъдъци и расистки фанатизъм, които са наблюдавани в тази страна през последния век.

Нещо повече. Всъщност ние като американци считаме всяка институция за свята – Конгреса, Съда, Институтите  на изпълнителната власт и Закона, пресата, дори самата американска конституция. Всичко това беше използвано по злонамерен, хитър и чисто брутален начин с цел да бъде заличено това малко, но разрастващо се религиозно движение. Може би най-добрият начин да опиша моето лично участие в тази история и причината за тази книга е да я свържа с една стара репортерска история, преразказана в различни варианти и която всеки неопитен репортер чува стотици пъти. Тя се отнася за един измислен репортер, определен да направи репортаж за губернаторската пресконференция, проведена на летището в града. Същият ден по-късно репортерът се връща с очевидно неизпълнена задача. Но вместо да започне да обработва своите бележки от изказването на губернатора, той отишъл до бюрото си,  вдигнал си краката върху него и започнал да разлиства едно списания. Крайният срок наближавал, но репортерът не давал вид, че скоро ще предаде репортажа за пресконференцията. Най-накрая главният редактор, който забелязал странното поведение на младия човек, отишъл при него и го попитал защо се бави материалът. “Съжалявам, но мислех, че знаете” – отговорил репортерът. “Пресконференцията бе отложена,  следователно не може да бъде издадена статия.” Очевидно удовлетворен, издателят понечил да си тръгне, но за момент спрял и попитал е имало причина за нейното отменяне. “О, разбира се – казал репортерът, без да отклонява поглед от списанието. Губернаторският самолет катастрофирал”.

През последните няколко години неведнъж имах поводи да си спомням тази изтъркана история. Подобно на този злощастен репортер, доста мързелив и доста глупав да разпознае много по-голямата история от тази, която се беше заел да отрази, аз също се бяха съсредоточил главно върху финансовото проучване на преп. Мун и неговата Църква. В процеса на изследването аз почти пренебрегвах нещо много важно и исторически значимо.  То нямаше почти нищо общо с пари, но вместо това се занимаваше с унищожителното влияние, което могат да имат невежеството, омразата и амбицията в едно свободно демократично общество. След като говорих с двама мои приятели от Департамента на правосъдието и се бях ровил в личните папки на следователите от отдела, отговорни за процеса срещу Обединителната църква, аз разбрах, че подобно на онзи репортер,  бях проникнал в сънищата на тази история. С други думи аз бях толкова решен да направя репортажа за губернаторската пресконференция, че не бях забелязал кога самолетът бе катастрофирал точно под изследователския репортерски нос. Това, което очаквам и на което се надявам сега, са моите открития, отразени в следващите страници на тази книга, да бъдат приети в духа, в който съм искал да ги напиша. Не като атака на обществото или на американските институции, а по-скоро като предупреждение. Предупреждение за това, че ние като народ не сме стигнали толкова далеч, колкото си мислим за тези 200 или  дори 2000 г. предупреждение, че фанатизмът е винаги с нас. Предупреждение,че ние не винаги можем да зависим от нашите институции – дали това е Правителството, конгресът, Съдът или пресата – и винаги да контролираме тъмната страна на нашата природа. И накрая – предупреждение, че нашите институции са създадени от хора, ръководени от мъже и жени, които имат всички наши слабости и предразсъдъци. Ако сега не успеем да разберем това, нека поне да напомним и да бъдем винаги нащрек, защото със сигурност в бъдеще ще има други смачкани под тежестта на страха, невежеството, омразата и фанатизма.

А следващият път може би аз и ти, приятелю, ще бъдем жертвата.

Сектата на муун империята на мун църква мун
/Превод от английски Галя Коцева, юли 1991. Редактор Мария Коларова/